„Готова ли си да посрещнеш предизвикателството?” – дръпнатите очи на узбекското момче ме гледат насмешливо, а на мен никак не ми е до смях. В Делхи ме чака училище, а сърцето ме тегли другаде. Известно време се боря с изкушението, после се предавам. „Добре, ще дойда, но само за седмица.” Дори и не подозирам какво ме очаква…”
Така започва разказът на Мая Жалова – Канвар за загадъчния Индийски Юг, който продължава по-долу. Той ни беше предоставен любезно от тази талантлива млада танцьорка на класическия индийски танц Бхаратанатям, която съвсем скоро ще се включи в подготвяното от нас любопитно представяне на страната, от която никой не си тръгва завинаги. За съжаление няма да можем да сe порадваме на изкуството й, защото Мая очаква второто си дете, но ще танцува нейна колежка и приятелка, също посветена в неговите тайни, която също предстои да предтавим.
Мая
Индия, така я наричаме ние, а на езика хинди тя е Бхаратаварша – страната на бхаратовите синове, герои от епоса „Махабхарата”.
- Засега тя е втората по население страна в света.
- Шеста по територия.
- Нарежда се сред водещите световни икономики.
- Родина е на голяма част от практикуваните днес по света религии.
- Земя, в която и бедните са вечно усмихнати.
- Страна, в чиято статистика има много „най”.
- За която каквото и да се каже, обратното също е вярно.
- Никъде на толкова малко място не могат да се видят толкова чудeса.
Ето защо
НИКОЙ НЕ СИ ТРЪГВА ОТ ИНДИЯ ЗАВИНАГИ
Както обявихме преди време, нашият сайт WWW.RUNITRAVEL.COM и приятелите ни от ФОТОСИНТЕЗИС организираме петата поредна фотоизложба по съвместния проект „Свят без граници”.
На влизане в храма на Чидамбарам
По време на изложбата ще видите също така няколко наши филми. И още много интересни задочни срещи с Индия ви очакват през този месец, ако сте космополитно настроени и с открито сърце за истинска екзотика. Любознателните ще чуят беседи от изтъкнати специалисти в различни области като класическата индийска литература например, ще бъдат потопени в божествения необятен свят на индийските танци и музика, ще вкусят магията на източната кулинария, ще научат повече за аюрведата. Ще ви срещнем с други хора, пътували из интересни места в тази страна. Подготвяме и още изненади, които засега пазим в тайна.
Занапред нашият сайт
www.runitravel.com
периодично ще ви информира за подготовката на това представление, в което всеки e добре дошъл да бъде не само зрител, но и участник. Своевременно ще публикуваме програмата му.
Днес представяме първия от нашите „съавтори” – водещата на една от най-интересните беседи по време на тази изложба МАЯ ЖАЛОВА – КАНВАР
Тя ще ви разкаже за магията, която привлича чужденците в Индия, как се живее там, как се изучава класическият танц Бхаратанатям и какво ни разказва той. Ще сподели много любопитни преживявания, ще отговаря на вашите въпроси. Надяваме се на тази беседа да присъства и съпругът й Вишал.
Мая беше любезна да ни предостави публикуваните тук нейни фотографии, а също и този разказ, според нас прекрасно обяснение защо
НИКОЙ НЕ СИ ТРЪГВА ОТ ИНДИЯ ЗАВИНАГИ
PS. Молим препращайте линкавете на публикациите за изложбата ни и на ваши приятели
Мая Жалова-Канвар
е родена през 1979 г. в София. През 2003 г. завършва СУ “Св. Климент Охридски”, магистратура “Културна антропология”, защитавайки с отличие дипломна работа на тема “Съвременно състояние на православното монашество в България”. Автор е на два поетични сборника – “Аморенто” (1999) и “Книга на безумията” (2003), както и на изследването“Религиозни практики в ромските общности” (2001).
През 1995 г. Мая се присъединява към независимото артистично сдружение “Изкуство в действие”, където работи в областта на пърформанса и танцовия театър. Реализира многобройни авторски изяви и участия в международни младежки проекти в България, Германия, Франция, Турция, Полша, Румъния и Белгия.
През 2006 г. Мая заминава за Ню Делхи, за да изучава Бхаратанатям, класически танц от щата Тамил Наду, Южна Индия. Възпитаник е на падмашри гуру доктор Сароджа Вайдянатан (Школа за класическа музика и танц “Ганеша Натялая”) и стипендиант на Индийския съвет за културно сътрудничество (ICCR). През ноември 2011 г. се дипломира и придобива титлата „калашри” (майстор по изкуствата).
Сред любимите й занимания се нареждат музиката, пътешествията, танците, конната езда, скоковете с бънджи, рисуването и разказването на истории.
Мая и Вишал
В момента Мая живее в България с четиригодишния си син Никола-Анис и съпруга си Вишал, фотограф, художник и музикант, с когото работят съвместно върху новия си проект „Танцувайки Индия”.
Вишал като музикант
Разказът на Мая (продължение):
Шухрат е студент като мен, стипендиант по международната програма на индийското правителство за културен обмен. На мен късметът е отредил да живея и уча в един от най-пренаселените и замърсени градове на света, а неговия го е довел в самото сърце на Южна Индия. Запознаваме се по време на новогодишната екскурзия за чуждестранни студенти и скоро ставаме неразделни. Седмицата, прекарана заедно по прашните пътища на Мадхя Прадеш, се оказва достатъчна – готова съм да го последвам на стотици километри далеч, в една земя, която не съм и сънувала, че ще видя.
* * *
Храмът в Чидамбарам
Шест часа път с автобус делят градчето-храм Чидамбарам от столицата на тамилите Ченнай. Вперила съм поглед през прозореца. Ето я Индия от моите представи: безкрайни зелени оризища, гори от палми с високи и гладки стебла, канали с мътна вода, в която окаляни биволи лениво взимат следобедната си баня. Подминаваме каруца с впрегнати две прекрасни бели говеда с дълги крака и рога като арфа, боядисани в червено и синьо. Изкарвам глава през прозореца, за да видя по-добре. Шухрат ме издърпва обратно – „Недей, рискуваш да останеш без глава”. И наистина – след малко насреща ни с пълна газ профучава друг междуградски автобус, претъпкан с хора. Разминаваме се на един пръст разстояние. Изтръпвам като си представя какво можеше да стане. До мен Шухрат се смее от сърце.
* * *
Бикът Нанди в храма на Чидамбарам. Той също е в пантеона на хиндуистите, населен от 330 000 000 бога.
Когато пристигаме, е късен следобед. Шухрат живее в покрайнините на града, на двайсетина минути път с авторикша или автобус. Районът е населен с хора от низшите касти, което става повод за одумки от страна на колегите му в университета. За него това не е проблем – той е мюсюлманин и сложната кастова система на индуизма не го вълнува. Пътят към къщи минава покрай дома на Ренука – младо тамилско момиче, което често помага на Шухрат в писането на курсовите му работи. Чувствам се изморена от пътя и тайничко се надявам да минем незабелязано, но уви – Рену и нейната майка ни забелязват отдалеч и с радостни викове излизат да ни посрещнат. За броени минути от околните къщи наизлизат съседи, братовчеди, близки и далечни роднини. За да избегне неудобните въпроси, Шухрат ме представя като своя тангчи – по-малка сестра. Тълпата кима с разбиране и всеки идва по-близо, за да се представи. Поканени сме да влезем и да се почерпим. Да откажеш на тези хора е толкова трудно, колкото и да разбереш езика им. Усмивките им са обезоръжаващи и аз се предавам. Две стъпала отделят скромната стаичка от улицата. С влизането ни поднасят по чаша вода, сред малко пристига и поднос с току-що приготвени идли – хлебчета от оризово брашно, приготвени на пара. Преди още да съм посегнала към храната, Рену, развълнувана от неочакваната ни поява, отчупва парче от хлебчето и го поставя в устата ми, а после ми дава да отпия от чашата. Нещо в мен се пречупва, изведнъж забравям умората, забравям коя съм и откъде съм дошла, детето в мен се усмихва. Отпускам се назад и в топлата привечер сякаш дочувам сърцето си да прошепва: „Добре дошла у дома, Мая…”
* * *
Да посетиш Чидамбарам е не само благословия. Според свещената шиваитска традиция всеки, дошъл да се поклони в храма на Шри Шива Натараджа, ще постигне освобождение. Чит амбарам означава „космическо съзнание”. Според тамилската концепция Шива, известен още като Махадева – Великият Бог – е обвързан с пет ключови места, разпръснати из Южна Индия, където се проявява последователно под формата на Панча бхута – Петте първоелемента – земя, вода, огън, вятър и акаш. Пет са и залите, които е избрал за сцени на своите превъплъщения. Най-значимата от тях – Канака сабхаи, Златната зала – се намира именно в Чидамбарам, където Шива е почитан в облика на Натараджа. Неговият космически танц оповестява тържеството на Истината над Илюзията, облекчавайки човечеството от бремето на преражданията; той поддържа ритъма на вселената и нейния порядък като обединява в едно Панча бхута и Панча критя – Петте дейности – съзидание, съхранение, разрушение, очистване и освобождение.
И така, ето ме и мен, пропътувала хиляди километри, за да се озова пред голямата източна порта на храма. Тя, както и останалите три, гледащи в четирите посоки на света, e увенчана от гигантска гопурa, седеметажна кула, изящно декорирана и боядисана в ярки цветове. По каменните й стени са изобразени 108-те каранам – основните пози на Бхаратанатям, така, както са описани от светеца Бхарата в класическия трактат „Натя Шастра”. Стоя и гледам портата, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Само на крачка от мен е Акаш Кшетра, Акашовия град, сърдечната чакра на вселената. Събувам сандалите си и ги оставям на съхранение пред входа. Възрастната жена, седнала върху рогозка на земята, прибира монетите в джоба си и ме дарява с ослепителна усмивка. Зъбите й са яркочервени от дъвкане на гутка – местна разновидност на тютюна със слаб наркотичен ефект. Поемам дълбоко въздух и прекрачвам голямото стъпало в подножието на кулата. Край мен поклонниците минават на групички, някои ме гледат с любопитство, други се усмихват и ме поздравяват. Устремена към вътрешността на храма, не обръщам внимание на нищо и никого. Ето ги караните. Уникални комбинации от пози на тялото и движения на ръцете и краката, те са основния градивен елемент в сложната конструкция на Бхаратанатям; азбуката, чрез която езикът на танца придобива характерния си облик. Протягам пръсти и докосвам изсечените в камъка изображения на танцуващи фигури. Възторгът е изписан на лицето ми, тялото ми едва се сдържа да не повтори познатите стъпки и жестове. С усилие се откъсвам от портата и продължавам нататък. Истинското приключение едва сега започва…
* * *
„Днес ще те заведа на едно специално място. Нали се интересуваш от астрология?” Рано сутринта на път към магазина Шухрат е срещнал съседа Нагарадж и двамата са решили да се разходим до Вайдишваран Коил – малко градче на двайсетина километра от Чидамбарам, прочуто с астролозите си. Отдавна чакам този миг – Шухрат ми е разказвал за храма на Шива, където освен бъдещето, човек може да узнае историята и на своите минали прераждания. Грабвам раницата, шише минерална вода и тръгваме към автогарата. По пътя Нагарадж разказва за предстоящата си женитба, а Шухрат коментира на развален тамилски. Слушам ги и се смея, а вътрешно изгарям от нетърпение да стигнем по-скоро.
След час и половина раздрънкания автобус ни стоварва на метри от храма в центъра на градчето. Един дребен пухкав човечец си приближава до нас и ни подава визитна картичка. „Търсите астролог, нали? Елате, ще ви заведа, съвсем наблизо е.” Шухрат ме поглежда въпросително. Аз обаче искам да посетя първо храма. Изкачваме широките каменни стълби, събуваме обувките си в предверието и навлизаме боси в сенчестата вътрешност на Вайдишваран.
Ранен следобед е и храмът е пълен с поклонници. Някои, току-що пристигнали, бързат да се насочат към мястото, където възрастен брамин благославя присъстващите, поставяйки на челата им тилак – знак за божествено благоволение; други, привършили с молитвите, си почиват на хладина покрай колоните на големия вътрешен двор и тихичко разговарят. Нареждам се на опашката и пред усмихнатите погледи на местните, се сдобивам с тъмночервен белег на челото, който свидетелства за моето посещение в храма.
Час по-късно аз и Шухрат седим на слънчевата тераса в дома на астролога и чакаме предишните посетители да излязат. Вътре Нагарадж си бъбри с един от помощниците. Най-накрая идва и моят ред. Човекът изважда отнякъде празна бяла тетрадка и старателно записва името и датата ми на раждане; след това ме моли да поставя отпечатък от левия си палец върху листа. „Това е всичко засега. Елате вдругиден за резултата.” Забелязвайки изумения ми поглед, Нагарадж се притичва на помощ: „Необходимо е време, за да се открие твоя хороскоп в свитъците. Ела, ще дойдем пак след няколко дни”. Не ми остава нищо друго, освен да подтисна нетърпението си. Ще се наложи да изчакам. Все пак съм в Индия – страната, в която никой никога не бърза…
Нади, традиционната астрология на Южна Индия, е на хиляди години. Легендите разказват, че някога, в най-дълбока древност, велики светци са предсказали миналото и бъдещето на всяко човешко същество, което е живяло или ще живее на този свят. Милиарди съдби са били записани върху палмови листа и събрани в свитъци, които с вековете са разпръснати из цяла Индия, а най-много от тях са се озовавали именно тук, във Вайдишваран Коил. Разчитането на хороскопите се извършва единствено от опитни астролози, които знаят как да разтълкуват древните строфи, написани на поетичен език. Разпознаването се извършва чрез отпечатък от палеца – десен за мъжете и ляв за жените. Счита се, че отпечатъците на хората по света се делят на 108 вида; добре обученият астролог е способен да ги различи и спрямо тях да определи в кой свитък се намира хороскопът на просителя. Не всеки има късмета свитъкът му да бъде открит. Понякога това отнема дни, а се случва след дългото чакане да получиш отговор: „Съжаляваме, вашият свитък го няма при нас, потърсете другаде”…
Моят обаче е там. Два дни по-късно отново се намирам в дома със слънчевата тераса. Нисък съсухрен човечец се представя за мой преводач и ме повежда към малка стаичка в дъното на къщата. Там на земята върху тънка рогозка е седнал човек на неопределена възраст, разтворил пред себе си заветния свитък, съдържащ ключа към моето сегашно и минало съществуване. Присядам в очакване, но се оказва, че трудното тепърва предстои – сред стотиците листа трябва да открием онзи, който е предназначен за мен. Астрологът ми задава въпроси, аз отговарям търпеливо: родена си в събота – да; занимаваш се с изкуство – да; имаш по-малък брат – да… Всеки положителен отговор ме приближава по-близо до целта и ми дава надежда, че това именно е листа със съдбата ми. Един отрицателен отговор – тълкувателят обръща нов лист и всичко започва отначало. След няколко неуспешни опита най-накрая всички изброени характеристики съвпадат и астрологът е готов да започне с предсказанията си.
Седя и слушам. Монотонният глас, напяващ думи на незнайния си далечен език, ме успокоява и приспива. До мен Шухрат е притихнал. Малко по малко разбирам какво ме е накарало да последвам порива на сърцето си на хиляди километри далеч от дома. Същото, което ще ме кара отново и отново да се завръщам, в спомените си и наяве, към тази древна земя на танцуващи богове, където сутрин жените заплитат в косите си свежи цветове от жасмин и рисуват с оризово брашно пред вратите на домовете си ранголи – красиви диаграми за защита от злите сили. Индия на моята зрялост – тази, в която се срещам със себе си както никъде другаде… Не усещам кога е паднал здрач. Когато излизам навън, вечерта ме посреща с хилядите си аромати. Главата ми е натежала от умора и впечатления, но съзнанието ми, притихнало, пулсира ведно със сърцето. Стъпките ми отекват другояче – осъзнавам, че съм в центъра на вселената…
Мая Жалова-Канвар, „Пътуване до центъра на света”
(07)
Още за Юга на Индия прочете в публикацията от нашия сайт
ГРАДОВЕТЕ – ХРАМОВЕ
